|
|
Либрето Франческо Мария Пиаве Диригент–постановчик ХРИСТО ИГНАТОВ Режисьор–постановчик КУЗМАН ПОПОВ Художник на декора РАДОСТИН ЧОМАКОВ Художник на костюмите ЛОРА МАРИНОВА Диригент на хора МАЛИНА ХУБЧЕВА Хореография ЕМИЛИЯ КИРОВА ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА ВИОЛЕТА ВАЛЕРИ - сопран ФЛОРА БЕРВУА, приятелка на Виолета - сопран АНИНА, камериерка на Виолета - мецосопран АЛФРЕД ЖЕРМОН - тенор ЖОРЖ ЖЕРМОН, негов баща - баритон ВИКОНТ ГАСТОН ДЬО ЛЕТОРИЕР - тенор БАРОН ДЮФОЛ - баритон МАРКИЗ Д`ОБИНИ, приятел на Флора - бас ДОКТОР ГРЕНВИЛ - бас ЖОЗЕФ, прислужник на Виолета - тенор СЪДЪРЖАНИЕ Първо действие В салона на куртизанката Виолета Валери парижкият “деми монд” празнува нейното оздравяване и връщането й към светския живот. Виконт Гастон де Леториер въвежда своя млад приятел Алфред Жермон, който от една година страстно е влюбен в нея. Отначало Виолета приема с недоверие и сдържаност неговото любовно признание, но подкупена от юношеската му искреност се увлича по него. За първи път в своя лекомислен живот тя среща топлината на една всеотдайна обич. Второ действие Алфред е събудил дълбоки чувства във Виолета. Изоставяйки предишния си живот, тя прекарва щастливи дни във вилата си, недалеч от Париж. Алфред случайно разбира за материалните затруднения на Виолета и заминава за Париж, за да набави необходимите средства. По време на неговото отсъствие във вилата идва Жорж Жермон – бащата на Алфред, който иска да омъжи дъщеря си, но миналото на Виолета и връзката й с неговия син са пречка за този брак. Жорж Жермон е дошъл, за да накара Виолета да се откаже от Алфред. Благородната по характер куртизанка отстъпва пред молбата му и се съгласява да жертва своето щастие. Тя пише на приятелката си Флора писмо, в което съобщава, че приема поканата й за бала, на който преди това е отказала да присъства. Когато Алфред се завръща, Виолета страстно се прощава с него и без той да разбере, тайно заминава за Париж. В първия миг Алфред недоумява нейното поведение, но от писмото, което му е оставила, разбира, че тя го е напуснала. В този момент се връща Жорж Жермон. Напразно той се опитва да успокои страдащия си син и го моли да се завърне в семейството си. Алфред вижда поканата на Флора и мисли, че е разбрал истинската причина за заминаването на Виолета. Обида и ревност изгарят Алфред и той тръгва за Париж, с намерението да отмъсти за измяната на Виолета. Трето действие Балът с маски в дома на Флора е в своя разгар. С неприкрито вълнение Алфред се отправя към игралната маса. Появата на Виолета заедно с барон Дюфол извежда окончателно младия човек от релси. Той я моли да се върне при него, но тя отказва, вярна на обещанието си пред баща му. Обзет от ревност, Алфред грубо я оскърбява пред всички присъстващи и хвърля в краката й парите, спечелени на карти, като отплата за нейната любов. В този момент в залата влиза Жорж Жермон и възмутено упреква сина си за неговото поведение. Алфред съжалява за безразсъдната си постъпка и приема поканата на барон Дюфол за дуел. Четвърто действие Болната от туберкулоза Виолета чувства приближаването на своя край и се прощава с живота и любовта си към Алфред. От Жорж Жермон тя е получила писмо, в което разкаяният баща й съобщава, че е разкрил истината пред сина си и двамата ще дойдат при нея, за да я молят за прошка. “Късно!” – отсъжда Виолета. Под прозореца преминава шумно маскарадно шествие. Карнавалът е започнал. Париж лудува…Внезапно дотичва Анина и съобщава радостната вест – Алфред се е завърнал. Когато го вижда Виолета отново за миг чувства прилив на сили, но щастието й е кратко. Недоизмълвила още скрития копнеж на своята гореща любов, тя умира в прегръдките на Алфред. ИСТОРИЯ НА СЪЗДАВАНЕТО Верди се запознава с нашумелия роман на Александър Дюма-син още през 1848 г., когато е отпечатан. Още тогава у него се появява мисълта да напише опера върху този сюжет. А когато през 1852 г. композиторът вижда в Париж преработения в драма роман “Дамата с камелиите”, той възлага на редовния си литературен сътрудник Франческо Мария Пиаве да напише либретото. Съдържанието на драмата в либретото е предадено в съкратен вид, променени са имената, дори и заглавието – “Травиата”. Премиерата на операта се състояла на 6 март 1853 г. във Венеция и е образец в историята на колосалните провали. В едно писмо от 7 март с.г. Верди пише на приятеля си Емануеле Муцио: “Снощи “Травиата” претърпя фиаско. Дали вината е моя или на певците, ще отсъди времето”. Причината за този провал не е нито в музиката, нито в либретото. За съжаление, певците не се оказали на нивото на прекрасната вердиева творба. Но като един мъдър човек Верди дори не търси причините за този провал. Просто той оставя на времето да се произнесе. И времето отсъжда! Скоро операта “Травиата” става най-популярната опера на Верди. Тя се играе във всички театри по света до днес, повече от 150 години след създаването си. Доказателство за безсмъртността на тази творба са думите, изречени от Александър Дюма-син. След като вижда операта на Верди, писателят възкликва: “След петдесет години никой няма да си спомня моята “Дама с камелиите”, но Верди я обезсмърти”. Митът за “Травиата” (“падналата” жена, “безпътната”) е мит за красивото, обречено същество, което се влюбва и се отказва от луксозния си живот, а след това жертва и любовта си, за да спаси “фамилната чест” на любимия си. Болното тяло и болният обществен порядък?! Риск!? Страдаме за тази, която може да пожертва дори краткия си миг на щастие! Не става дума за оперно-романтично възмездяване на една култизанка, а за човешката съдба на белязаната от смъртта. Склонен съм да попитам, ако тръгнем по линията на развенчаването на мита, способна ли е Виолета да се отрече от света на Дюфол и Флора, дори ако истински е увлечена по Алфред и дали пък неговата любов действително е толкова идеалистична? В такъв случай стрелите се отправят още по-навътре в язвите на обществото. И с нищо не се намалява стойността, тъй като вътрешният конфликт става огромен, не печеливш, нищо повече от една самоизмама! “Травиата” звучи като сценична балада или като любовна поема. А не е ли тази любовна поема самоизмама! Нека е самоизмама, но красива, която ни прави добри и великодушни! Готови на саможертва! Това е романтиката на Верди, романтика, която и днес ни прави съпричастни към “драмата на душата”. Социалният смисъл – обществото, на чиято съвест тежи съдбата на “дерайлиралата”. Оптимизмът – наред с трагичните кулминации. Верди съумява да създаде контрастни, пълни с въздействие епизоди на страстна радост от живота! Дали La Traviata е била създадена по един образец, по един модел, който наистина е живял е по-малко важно, отколкото художествения факт, че Верди е дал образ на една “Травиата”, която наистина съществува, наистина живее – чрез силата на неговата музика! Две са образните сфери: светът на баловете, на кристалите, примамлив с фалшивия си блясък и шумна веселба…и интимният свят на любовта, спокоен пристан и последно убежище, избрано от охтичавата, за да живее и умре!… Парадоксална поезия? Да можеш да избягаш от себе си, за да намериш себе си!?…Животът е миг, истинско щастие – още по-кратък миг, но миг, който ни прави по-добри. (Тезата е на Верди – “Любовта прави хората по-възвишени”) Укорът и присъдата са, когато видим и този “малък свят” разрушен, разпродаден, едно легло, един стол, останалите вещи по пода… Краят на едно “безумие”!? |