Опера на езика на старите българи
Оперетата “Българи от старо време”, новият спектакъл, се оказа една успешна продукция. Билетите са разпродадени за месеци напред, от балконите в театъра са надвесени нетърпеливи зрители. Артстратегията сполучва. Да кажем защо.Текстът на Любен Каравелов, писан през 1867 /повестта излиза първо на руски, на български – няколко години по-късно/ е мoделиран през либретото на Коста Райнов и музиката на Асен Карастоянов. Композиторът написва тази оперета през 1958-та и на следващата година тя е поставена за първи път на сцената на Музикалния театър в София.
Казват, че това е най-хубавата повест на Любен Каравелов и най-добрата оперета на Асен Карастоянов. В ролите на главните действащи лица в спектакъла са актьорите Руслан Мъйнов / хаджи Генчо/ и Стефан Рядков /дядо Либен/. Тяхната енергична актьорска приповдигнатост и дори звездно обаяние, изкарва скритите резерви на една публика от фенове и неподозирани защитници на оперетното изкуство. Всъщност повестта “Българи от старо време” е наистина подходяща за основа на оперета: от българския фолклор идва хумор, добра доза иронии, етножизненост и пародиране на винаги готовата народопсихологична символика.
Това е необходимият жанров пълнеж на комичната опера.Спектакълът нацелва няколко проблематични зони в актуалното българско мислене. А то понастоящем има нужда да види мащаба на родното и обича бутафорността на начина. Прекрасна възможност дава типът художественост на Любен Каравелов: повестите му изследват народния характер с един социологизиращ принцип; те дават общото, пълната пъстрота, цялостната картина. Текстът на Каравелов не задълбочава, а разширява, обгръща пространството на колоритнaта Копривщица.
Ето тази ширина на обхвата напомня начина, по който един живописец работи – цялата картина, а не детайлът, е винаги пред очите му. Повестта предлага наукообразна картина на семейността, мъжа, жената /за нея после – отделно/, децата, копривщенските свахи, занаятите, поминъка, бита /къщици, сенници, зимници, градинки, ракийки, мезенца, облекло/. Режисьорът на спектакъла Николай Априлов вмества в оперетната стилистика и едно видео на голям екран, показващо стари български къщи, ей така за допълнителна екстра и нагледност. Тази екранност почти не допълва ефекта, но пък разбирам откъде идва желанието за повече широта – тъкмо от усещането, че Каравеловите повести рисуват хоризонта.
Друга причина спектакълът да бъде харесван е необходимостта на днешния зрител да осъзнава характерологичната българска противоречивост. Хаджи Генчо и дядо Либен постоянно се скарват и сдобряват, ту правят годежа между децата си Лила и Павлин, ту го развалят. Повестта обаче е жизнена с това, че изпод най-голямата кавга и неразбиране излиза мощната сила на любовта, на съгласието и радостта. Щастието винаги подминава на сантиметри дребнавостта, клюката, злобния еснафлък. Спектакълът казва непретенциозно “да” на веселието и удоволствието.
В текста на Каравелов откриваме и един друг интересен метод на описание – може би от житиеписната литература идва този биографски позитивизъм – хаджи Генчо е безценен, “твърде почтен, твърде добър, много учен и разумен”, “между българите чисто злато” – така, докато на пръв поглед, а и речево, се описват свръхголемите заложби в характера на героя; в същото време ние виждаме как иронията обръща смисъла на тези думи в обратна посока. В началото текстът е пределно ласкав към своя герой, постепенно той допуска двусмислени сравнения – “всеки го почита и всеки се бои” и накрая съвсем откровено отсича – “в неговия характер има и твърде лошави страни”. Любопитното е, че цялото описание всъщност клони към недостатъците и дефектите на героя, но самото то едва накрая признава това. Играта на невинност е по възрожденски забавна.
Така е и в спектакъла “Българи от старо време”. Въпреки че в центъра на събитията са мъжете-стопани на двете фамилии, подмолно Каравеловият текст, а и оперетата, почита жените-стопанки, този път без странични хватки за подриване на техния статут. Жените са заслужено прекрасни! С репликата: “Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много” хаджи Генчо само вдига още повече смисъла на женския въпрос. Специално за копривщенската жена повестта цитира една народна песен, чийто първи стих е: “Мощно ми са мили българските моми”, а по време на сватбения ритуал “се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби.” Дела и Цона, съпругите на дядо Либен и хаджи Генчо /изпълнявани от Валентина Шунелска и Светла Димитрова/ контролират непряко сватосването и направо казано – изобщо съпружеския живот, а и удържат своенравността на своите съпрузи. Независимо от това обаче, те често търпят грубата мъжка тирания. Типично в български стил – не жреци, а жертви.
В една статия на д-р Кръстьо Кръстев от 1909 година със заглавие “Непротивление злу в българската литература” е определен типът на “съпругата-страдалица, безропотно понесла като свой жребий неволята да бъде нелюбима, да бъде жестоко тъпкана от оногова, когото безумно обича”. В нарочна бележка под линия д-р Кръстев обяснява, че става дума за “твърде патриархално и несвободно общество, дето жената не се чувства като нещо отделно от къщата и семейството – не се чувства като личност. Тая преданост няма нищо общо с предаността на жената, която се самоопределя съзнателно/.../тя е плод на един още примитивен психически живот.” Настоявам за подобни посоки на разсъждение, защото българската публика по-трудно разчита “втория план на жената” зад мачовските герои от авансцената хаджи Генчо и дядо Либен.
Оперетата “Българи от старо време” актуализира и още един днешен обществен възглед, този за “обърканите ценности”, когато даскалът хаджи Генчо в своето килийно училище хитрува и лъже, вместо да обучава своите ученици. За това, че в психологията на българина има “много разместени неща” говори през 1934 година Константин Гълъбов. Така популярно, както и днес, обяснението звучи съвсем познато: “Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.” Ако трябва обаче наистина да центрираме проблемите в повестта-оперета “Българи от старо време” ще кажем, отново използвайки разсъжденията на проф. К. Гълъбов, че и в нея “три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността - несговорчивостта - завистта”. Идеята, че “за обща работа не ни бива” е ключова в спектакъла.
Двамата чешити хаджи Генчо и дядо Либен не успяват да уговорят сватбата на своите деца. Любовта между Лила /в оперетата Лиляна, изпълнявана от Даниела Иванова-Димова/ и Павлин /Росен Руменов/ отхвърля невежеството и глупостта, макар че щастливият финал е резултат на частна акция – приятелите на Павлин, подкрепен от своя баща, открадват Лила от манастира. Неумението на нашите герои да общуват нормално, уж говорят на български език, а не се разбират, е основа на тази комедия на нравите. Да си с другите не е чак толкова лесно.
