Стефан Циганчев е роден на 14 април 1929 г. в Свиленград, където започва своето образование и първите стъпки в музиката. От участие в гимназиалния хор до ставане солист на Градския хор, той изгражда своя певчески талант. Военната му служба в София също подкрепя неговото развитие като певец, където служи в Ансамбъла на трудовата повинност и поема уроци по пеене при вокалната педагожка Катя Спиридонова.
След военната служба, Циганчев се присъединява към хора на Варненската опера, където след успешно издържан конкурс става солист през 1953 г. Също така, той завършва Оперната студия в София при проф. Христо Бръмбаров. Световно признание получава чрез участие във VІІ Световен фестивал на младежта във Виена през 1959 г., където завоюва ІІ награда и лауреатско звание. През 1961 г., на Първия международен конкурс за млади оперни певци в София, Циганчев получава ІІІ награда и бронзов медал.
Широко признаването на творчеството му продължава с присъждането на Орден “Кирил и Методий” – І и ІІ степен. Той е удостоен със званието “заслужил артист” през 1969 г., а шест години по-късно получава и званието “народен артист”.
Циганчев впечатлява с широкия си репертоар от над 60 басови партии, включващи както световната оперна класика, така и 16 български оперни творби. В ролите си той се превръща в истински майстор на сцената, оставяйки траен след себе си отпечатък в българската оперна история.
Стефан Циганчев е прочут име в историята на Варненската опера, към която посвещава всичката си творческа енергия. Той очарова аудиторията със своя прекрасен глас - силна, но в същото време топла и нежна тембра, богата на нюанси, която възпроизвежда различните емоции на героя. Дори и днес, жителите на Варна помнят неговото присъствие на сцената - той има уникалния талант да се превъплъщава по искрено и емоционално начин в образите, които представя, като докосва сърцата на зрителите не само с гласа си, но и със своето ярко сценично присъствие.
Циганчев притежава изключително широк обем на гласа, който е пълен с изразителност и спонтанност при всички динамики, както и с по-голямата си издържливост. Той има богата музикална култура, чиста интонация и благороден начин на пеене. В разработването на своите роли, Циганчев търси новаторски подходи, за да обогати образа, да достигне съвършенството, и се стреми дори най-малкият детайл да допринася за цялостното му изграждане. Той впечатлява с демоничните си изпълнения на Филип, Мефистофел, Борис Годунов и други сложни характери, които се основават на музикалната му култура, вътрешното му осмисляне на ролята и високото художествено интерпретиране на тях.
Стефан Циганчев е талантлив оперен артист, обдарен със скромност, любов към хората и безкрайна отдаденост към изкуството. В своя талант той вижда дълг да служи на другите...
Като дългогодишен преподавател от 1973 до 1999 г. във Висшето военномузикално училище "Панчо Владигеров" в София, Циганчев подкрепя развитието на млади таланти, мнозина от които по-късно постигат успех в операта както в България, така и в чужбина. От 1999 г. той е професор.
Циганчев е гостувал в множество страни, включително СССР, Чехословакия, Унгария, Германия, Полша, Румъния, Италия, Испания, Англия, Япония, Китай, Монголия, Югославия и др. Записи на неговите изпълнения могат да бъдат открити в Радио София и Радио Варна, а също и на плочи, издадени от “Балкантон”.
През 2009 г., на 24 март, Стефан Циганчев почива в София. Неговият прощален концерт се провежда в Софийската опера, където дружина от приятели, колеги и ученици отдават последно почитание на своя учител и на един от най-големите български оперни певци.
Стефан Циганчев е вдъхновен и многостранен оперен артист, чиито интереси и предпочитания отразяват широката му палитра от възможности.
Въпреки това, Циганчев продължава да бъде възхитен и почитан за своята работа. За пример е отзивът на Венелин Кръстев за премиерата на операта "Ернани" на сцената на Варненската опера: "Много е постигнал в ролята на жестокия и мрачен испански благородник Силва артистът Стефан Циганчев. В образа има и вътрешно изграждане, и психологическа детайлираност, и жива сценична игра. Тук всъщност статичното ораторно третиране на образите е преодоляно и без да изпада в излишна романтическа жестикулация и патос Циганчев се е домогнал до един цялостен и завършен образ…” (Венелин Кръстев, сп. “Българска музика” – брой 2 от 1961 год.).